Българския народ днес?
Днес е втори юни.Денят в който през 1876 година в бой за свободота умира един от най-големите пеоти и революционери на България-Христо Ботьов Петков.Днес се отбелязват 134 години от тъжното събитие.
Архив за Категорията "Култура и общество"
Подкатегории
- Брак (3)
- Изкуство (3)
- Културно наследство (3)
- Образование (12)
- Протести (0)
- Религия (1)
- Сексуалност (3)
Защо българинът е най-послушната овца на света?
Докато четях една от главите на книгата “Влиянието-Психология на убеждаването” от Робърт Чалдини ми просветна защо ние българите през последните 100 години сме един от най-послушните и търпеливи народи, народ лишен от желание за протести, бунтове и революция, е с изключение на няколко жалки опита преди няколко години. В главата от книгата, която четях ставаше въпрос за принципа на Дефицитността. Това е психологически принцип чрез който може да се осъществява влияние върху хората по страхотен и ефективен начин. Психолозите и Маркетолозите със сигурност знаят за какво става въпрос, а и по долу ще поясня част от това, което представлява…….
Read more on Защо българинът е най-послушната овца на света?…
В търсене на Работата или Wild Wild Work
Дами и Господа,
Добре дошли в дивите времена на кризата. Годината е 2009, правителството е ново, хората са все така гладни, сиренето е все още с пари, а работа има все по-малко.
Мъгла
Петък е. Прибирам се от работа и съм един от многото хора забързани за домовете си. Чувам приглушените им гласове, но виждам много малко от тях. Повечето са скрити зад стената от мъгла покрила улиците. Виждам ясно само на двайсетина метра, а след това всичко сякаш се стопява. Само фаровете на колите, прорязват от време на време тази пелена.
Минавам покрай едно училище. Пред входа му три учителки, стискащи в премръзналите си ръце пластмасови чашки с кафе, пушат и обсъждат новият си колега. Смеят се, а едната пристъпва бързо на място и ситно тропа с острите токчета. Звукът се чува на далеч и се връща отразен.
През вратата на училището излетява шумна тълпа ученици. Виковете и смехът им заглушават всичко наоколо. Задминават ме и дори не ме забелязват увлечени в своя свят. След няколко метра внезапно спират, скупчват се и се разкрещяват диво. Групата им започва някакъв странен танц, местейки се заедно с нещо случващо се в центърът и.
Не мога да заобиколя и се опитвам да мина през тях, но те дори не ме забелязват. След няколко опита се озовавам в епицентърът на събитието. Две настръхнали и озверени хлапета са се вкопчили едно в друго. Останалите с блеснали очи коментират и дават съвети. Няколко са извадили телефоните и документират „събитието”. Крясъците заглушават всичко. Знам, че се опитвам нещо да кажа, но не чувам гласът си. Заставам между хлапетата и отблъсквам нечия ръка, опитваща се да ме отмести. Сигурно закривам гледката. Постепенно купът се разкъсва, в очите угасват искрите и двете зверчета стават пак деца. Приглаждат косите си, изтупват дрехите си и се понасят на някъде. Мъглата ги скрива бързо.
Обръщам се назад. Учителките са обърнали гръб и са утихнали. Гасят цигарите в чашките и влизат в училището. Чака ги поредният час. Изчезват, но в мъглата още дълго се чува потропването на токчетата. Не са видели нищо. Мъглата скрива всичко.
Продължавам напред и се замислям, дали довечера няма да видя някой клип с глупавата си физиономия, качено в нета. Махам с ръка и продължавам. Отдясно чувам някакви викове, но не обръщам глава, а продължавам напред. Дори да погледна, няма да видя нищо.
Мъглата поглъща всичко…
Когато хванеш Златната рибка
Когато бях дете, голяма част от времето си прекарвахме покрай реката.
Започвахме от средата на май и всеки ден стояхме с часове, край буйното течение. Чувствахме се свободни и пораснали без възрастни наоколо. Едва изчаквахме да дойде месец юни и въпреки, че водата беше още ледена от топящите се в планината снегове, се състезавахме кой по-рано ще се престраши да влезе във нашият вир. В началото обикновено не издържахме повече от две минути и с посинели устни и настръхнала кожа изскачахме на брега. Там с тракащи от студ зъби обяснявахме един на друг, че днес водата е приятно топла и сме могли да изкараме поне още час-два, но понеже другите излезли….
Двете лица на Янус
Когато чуя името на древният бог Янус в съзнанието ми го свързва веднага с двуличието. Двуличието в човешкото поведение. Това му се приписва в повечето неща, които съм чел. Само, че не е точно така. Богът Янус е може би най-старият в древна Италия. Почитали са го племената преди римляните и първоначално е бил бог на светлината и слънцето. По-късно е почитан, като бог на всяко начало и край. Страж на портите. На входа и изхода. Изобразяван е с две лица, едното гледащо бъдещето, а другото миналото. Едното навън, а другото на вътре.
Само, че в средните векове, хората са променили тълкуването и са го приемали, като символ на двузначност и двуличие. Свалили са го от пиадестала и са го преправили според собствените си разбирания за обществото им.
И когато вече нямали нужда от него го забравили.
Не е само този пример. В цялата си история човечеството прави такива неща. Преправя света, като му е удобно. Представя нещата така, че да ги разбира в момента. Така, че да оправдава постъпките си. Всяко нещо до, което се докоснем го обработваме по един и същ начин. Използваме го и го захвърляме.
Ще дам пример с божествата в човешката история. Защото щом правим това с тях, какво остава за нещата, в които не вярваме и от които не се страхуваме.
Историята я знаем всички, но пак ще я припомня. Не съм сигурен, че е било точно така. Така си я представям.
Сигурно е било, е било страшно да слезеш от сигурната защита на короните на дърветата на земята. Предците ни са били уплашени от всичко и са търсели защита във всичко. Били на малки групи, не са знаели нищо за света и затова са потърсили утеха в тотемите. Тотемите са част от живата природа. Били са неща, които са виждали често, от които се страхували или на чиито качества се възхищавали. Прекланяли са им се и са им принасяли жертви за да ги омилостивят.
Само, че човечеството се развило бързо. Започнали да строят жилища, да имат сечива и оръжия. Научили се да обработват , дървото, камъка и метала. И им се видяло смешно да гонят дивото и да му се молят. Трябвала им друга вяра. Забравили тотемите,
направили си идоли от дърво, камъни и метал и започнали да им се кланят и да им се молят. Някак по-солидно изглеждали и винаги знаели къде са.
Минало време и хората продължили да стават по-умни. Научили се да пишат и нещата, които правели не били вече само за осигуряване на хляба. Имали вече изкуства и гледали на живота по друг начин. Глупаво било да се кланят на предмети. Искали молитвите им да се чуват.
Тогава създали боговете. Създали ги с всички качества, които искали да имат и те. С боговете можело хем да се говори, хем били нещо абстрактно, което не можеш да пипнеш. Различните народи имали различни богове. Всеки народ създавал богът си с качества, които били на почит в обществото му.
Някои богове били благи и добродушни, някои справедливи и искрени, някои жестоки и безмилостни. Като хората, които ги създали.
Само, че неудобното на тези богове било, че веднъж създадени, не искали да се променят. Мислели, че са вечни. Престанали да слушат хората и да говорят с тях. Обърнали им гръб.
Когато това станало хората били объркани. Не заели ,какво да правят. Някои загърбили боговете, а други решили да ги спечелят отново с подкупи. Построили им храмове, направили им статуи от злато, водели войни в тяхно име, но боговете не чували. Наблюдавали мълчаливо и с презрение, как ги превръщат отново в идоли.
От тогава и хората обърнали гръб на боговете. Решили, че нямат нужда от тях. Сещат се за тях само, когато трябва да оправдаят собствените си постъпки. Тогава призовават старите си богове. Приписват им качествата, думи и дела. Всичко е позволено.
Всъщност правят го защото знаят, че боговете няма да ги уличат в лъжа. Няма да ги поразят с цялата мощ на гнева си. Имат по-важни дела.
Защото боговете знаят, че рано или късно ще стигнем до портите. До входа и изхода. Границата между миналото и бъдещето.
И ще се огледаме навън и навътре в себе си.
Слънчеви лъчи в очите
Едно слънчево зайче се стрелва през прозореца ми. Пробягва по стената, застива за миг в ъгъла и се втурва отново навън.
Вратата на стаята се отваря и една вихрушка от смях и светлина връхлетява и изпълва стаята с живот. Събаря всичко по пътя си, но не се спира и за миг. Сяда до мен и едни усмихнати дяволити очи, се спират на мен, искайки безмълвно цялото ми внимание. Получават го разбира се, разказват набързо какво ги вълнува и излетяват отново през вратата, забързани да не пропуснат нещо от света наоколо. На вратата, обаче се обръщат за миг, усмихват се отново и ми пращат въздушна целувка, разсейваща всичките ми други мисли.
Вихрушката е моята племеница. Вече е голяма и има и други важни неща в живота си. Затова ценя все повече миговете, които ми отделя. Бърза навън при приятелите си и те вечно забързани и кипящи от енергия. Бързат да пораснат, бързат да навлязат в непознатия свят на възрастните, който им се вижда приказен и пълен с приключения. Питащи за всичко и вечно търсещи новото. Това е естественото им състояние. Все едно виждаш ято птици във въздуха или разцъфнали цветя. Тъгата няма място в тези картини.
Дали осъзнават, че се заблуждават? Дали осъзнават, какво имат и какво ще загубят, когато пораснат? Осъзнават ли, че тези мигове никога няма да се повторят?
Сигурно не, както и ние навремето. Бързахме да пораснем и успяхме. Дали станахме по-щастливи , по-мъдри и по-добри?
Преди време писах, че не искам да виждам никога тъга в детските очи. Когато те са тъжни, значи нещо при нас, в светът на възрастните куца. Единственото нещо за което мога да завидя на някой това са децата. Те ни дават повече отколкото ние на тях. Само, че наоколо е пълно с тъжни детски очи. Преждевременно остарели деца, гледащи света с очи на старци.
Без укор към нас. Просто с тъга и примирение. Не ни осъждат. Съдиите сме ние, а присъдата ни е да ги виждаме навсякъде и всеки ден. Присъда затова, че се сещаме за тях само по празниците. Присъда за това, че поставяме нашите проблеми пред техните. Присъда за това, че говорим за техните проблеми с лозунги, като политиците и си измиваме съвестта с един CMC годишно. Свиваме рамене и отминаваме.
Знам, че не мога да променя нищо. Не можете да го промените и вие. Отделният човек, не може да промени целият свят. Не може да промени нещата дори в страната ни или в града си. Дори много да иска не може, като с магическа пръчка за един ден да премахне всички несправедливости. Може само да обърне повече внимание на децата около него, защото колкото и странно да звучи успяваме да нараним и тях. Това поне е по силите ни да предотвратим. Правим ли го, обаче?
По По Най
В едно далечно царство преди много години живял един владетел. Истинското му име никой не помни, но според летописците било цар По По Най. Защо го наричали така ли? Защото бил във всичко по-по-най. По-висок от всички, по-красив и най-умен. Имал още много качества и всички били превъзходни. Поне така казвали летописците. Царството било огромно, но всички познавали царят. Как няма да го познават, като името му било написано навсякъде, а образът му стоял и на най-дребните монети.
Хората рядко имали контакт с него, но пък разказите за неговите способности обхождали царствата надлъж и нашир.
Един ден, обаче на цар По По Най му омръзнало в двореца и тръгнал да обикаля страната си. Бил се дегизирал и не взел никого със себе си. Страната била голяма, а той я познавал само по картите и успял да се загуби още на втория ден. Нощта го заварила в малко селце, където всички врати били залостени. Колкото и да чукал и викал, никой не отварял. Накрая стигнал до краят на селото, където една възрастна жена отворила вратата и се съгласила да го пусне да пренощува. Странно, но не го познала.
Стоплил се царят, хапнал набързо и седнали с бабата на чаша чай да поговорят.
-Ти как се казваш, младежо?-попитала бабата.
-А ти не ме ли позна, бабо? Аз съм най-известният човек в това царство! Аз съм цар По По Най!
-По топъл чай ли искаш? Не се притеснявай. Сега ще го стопля -отвърнала бабата, която недочувала.
-Не чай, бабо! Аз съм цар По По Най! Най- известният човек в царството!
-Най-известен ли? В нашето село най-известен е Хей Хей Пей! Много хубаво пее той. Цяло село го знае, но откак стана известен прегракна от отговори на почитатели и като запее, все фалшиво го докарва.
Война на световете
„Мъжете са от Марс, а жените от Венера”
Преди повече от месец прочетох този цитат в един блог. Може би думите са пресилени. Мъже или жени? Какво значение има? Нали говорим винаги за човешки същества. Същества надарени с разум и чувства. Същества способни да обичат и мразят, да се жертват и да предават, да лъжат и да са трогателно доверчиви.
Двамата мъдреци
Преди много години в една страна много, ама много далеч, живели двама приятели. Били умни хора и във времената ,в които живеели хората ги наричали мъдреци. Когато някой имал някакъв проблем, отивал при някой мъдрец, разказвал му неволите си и получавал съвет. Понякога хората се вслушвали в съветите, понякога ги пренебрегвали, а често и не ги разбирали, но друго си е да има някой, който мисли вместо теб.
