Моят Свети Валентин
Неделя е. Събуждам се с леко притеснение в сърцето, че днес е много важен ден. Лежа в леглото си леко замаяна от снощния махмурлук и се опитвам да си спомня какво беше днес. Телефона ми тихичко позвънява с мелодията на любимата ми приятелка. Вдигам и от другата страна на линията се чува кански писък. Сепвам се и изведнъж се чувствам страшно изтрезняла и бодра. Приятелката ми продължава да пищи около 2 минути, през които чуковете в главата ми се превръщат в гилотина и целият ми живот минава като на филмова лента. Тъкмо решавам да се включа в кряскането и хоп настъпва блажена тишина. Включвам се веднага с въпроса -Какво става? Жива ли си? (за момент помислих, че това е прощалния и вик преди да отиде на небето). Спокойно, жива съм ми отговаря тя и аз се отпускам премаляла на леглото. И тя започва с това, че днес било Свети Валентин. Ето какво съм пропуснала. Това бил специалния ден. Ставам и отивам да изпия всички болкоуспокояващи в домашната ми аптечка плюс 2-3 чаши с кафе, но през цялото време държа телефона и съм на линия. Пороя от думите изливащи се оттам има силата и количеството на Ниагарския водопад,но аз съм ветеран. Вече 4 години сме си дружки и сме си свикнали. Тя ми обяснява как днес е най-романтичния ден, който трябва да прекараш с любимия и колко е важно за нея това, как той не и се е обадил все още въпреки, че вече е 10 сутринта и така нататък(знаете за какво говоря –нещо като най лигавата сапунка). Пия кафето и пафкам първата си цигара за деня. Слушам, разбира се и то внимателно. Обяснявам и че днес все пак е Трифон Зарезан и Прошка и това са наистина важни празници, но кой ли ме слуша. Много е романтична за разлика от мен. И аз някога бях такава, но благодарение на мъжете в моя живот се промених и спрях въобще да празнувам този светъл католически празник. Затварям телефона с облекчение. Отпивам от кафето и започвам лекичко да се чувствам нормално, но уви за кратко. Сина ми се събужда и започва да мрънка за закуска, последван от съпруга ми. След като вече са нахранени и спокойни, започвам да се занимавам с домакинските си задължения–приготвяне на обяд, чистене, пералня и така отминава денят ми. И през цялото това време нито дума от съпруга ми за празника на влюбените. А аз си мисля за това. Някак си ми стана едно такова любовно и романтично. Щеше да е чудесно да ми каже някой , че съм хубава, че ме обича, но нищо. Пълна тишина. Преминава деня бавно и тегаво. Аз цялата разрошена, мръсна и с пеньоар на розички тичам из къщата като пироговска линейка и чакам, ли чакам. Ама нямаааа. По някое време телефона звъни и пак моето момиче. Ще има среща с любимия. Щастлива е, направо подскача от щастие, а на мене нещо ми се доревава. По принцип не плача вече 7 години, но ето че и най студената жена като мен може да се трогне.Настъпва вечерта, а аз се чудя да рева ли, да се смея ли,но все пак решавам, че ще празнуваме Трифон Зарезан-любимия празник на нашето семейство. И двамата със съпруга ми лекинко обичаме да си пийваме. И защо не?
